От погледа на римляните не могло да убегне това, че тук траките добивали злато, сребро, желязо и други метали, от които ковели или леели оръжия, оръдия на труда и украшения. След завоюването разработили в планинския район на Монтана златни, железни, сребърни, оловни и други залежи. Най-трайни и значителни следи има от златодобива.
Известни са два начина за добив на злато, за които научаваме както от писмените извори, така и от направените проучвания в златодобивния район на Монтана. Единият е чрез изкопаване на златоносна руда и вторият е чрез промиване на златоносен пясък. При изкопаването на рудата се образували галерии, която работа Плиний Стари нарича „равна на работа на гиганти…. Много месеци хората не виждат дневна светлина. В тъмнината те подават един на друг отломъците и само тези, които са на входа виждат светлина. В галериите се срещат прегради от кремък и други твърди скали, но жаждата за злато е оше по-упорита“. Такива галерии бяха разкрити край София. По височините около коритото на р. Огоста и р. Златица има галерии, които сега населението нарича „рупи“.
Изкопаната златоносна руда е била счукана и след това смилана на ръка в каменни мелници, направени от здрави породи камъни. От продължителното стриване на рудата, дъната им се пробивали и затова ги изоставяли в този вид, в който днес ги намираме. След стриването на рудата тя е била готова за промиване, което правели така както промивали златоносния пясък. Именно вторият начин за добиване на злато е чрез промиване на златоносния пясък или, както тук сега населението казва, чрез „плавене“. Плиний Стари подробно описва втория начин (които едновременно е и етап) за добиване на злато чрез промиване, като подчертава, че „няма по-съвършено злато от това, което е излъскано от движението и течението на водите“.
Тук са били възможни няколко начина за плавене на златото от златоносния пясък. Единият от тях е посоченият от Плиний начин, чрез поставяне в улеи гъсти храсти, които задържали златните зърна. Другият е чрез плавене в дървени корита и копанки, както е правено в началото на този век във Витоша и Кюстендилско. Добиването на злато е представено в сцена върху монета от Пауталия, дн. Кюстендил, изобразяваща речния бог Стримон, който промива злато в реката. По същия начин и досега се промива (плави) злато около селата Гаганица и Говежда, Монтанско. Хората си служат с дълги корита, всяко едно от които е направено от по една дебела дъска, дълга 1-1,5 м. и широка 30-40 см, с ниски странични ръбове. В началото на коритото, дебелата дъска е набраздена с по 15-20 напречни жлеба. През коритото като в улей минава бързо течаща вода, увличаща златоносния пясък, а златото, като по-тежко, пада в жлебовете, откъдето се събира. Сам човек за един ден може да изплави около 5 грама злато. Някои плавари са намирали едри златни зърна до 12 грама.
Там, където водата е била по-малко и не е достигала за промиване на златото, особено през летните горещини, се е налагало направата на басейн (малък язовир), какъвто е имало по течението на р. Златица. И до сега е запазена землената стена, която преграждала водите на реката под с. Котеновци. Нейната дължина е около 150 м и височина 3 м. Тя заприщвала басейн, чиито размери са приблизително като тези, които дава Плиний за т. нар. от него piscina. Сега тази стена е разрушена на мястото, където е коритото на реката и от прекарания до него път. От двете страни на реката и пътя, голяма част от нейната дължина все още е запазена.
По-голяма част от полученото злато в поречието на Огоста е било изпращано в Рим и с него се е поддържал разкоша на богатите, развращавали се тълпите или се заплащало на администратори и войници. Известна част от него, под една или друга форма, оставало и за местните робовладелци. Преди да бъде известен на науката този златодобивен район се предполагаше, че златото от което са правени украшенията от Николаевското съкровище, пък и други, е било внасяно в Рациария от Карпатите. Сега вече трябва да приемем, че много по близо до истината е ювелирните работилници в Рациария, а възможно и в Монтана, да са работили със злато от поречието на Огоста. И сега има пряк път, използван от римляните, който води от горното поречие на Огоста за Рациария (Арчар), през седловината на Веренишкото бърдо, над която се издига голямата крепост до с. Камена Рикса, пазеща този път. Всичко казано до тук подчертава, че районът на Монтана е един от големите златодобивни центрове на Римската империя.
